Д-РЪ ЯНКО ЯНЕВЪ И НЕГОВИЯТЪ НАЦИОНАЛРОМАТИЗЪМЪ

Антонъ Рачевъ
Русенски университетъ
28 априлий 2004

Янко Янев http://www.jankojaneff.narod.ru

"Самото познание е всъщность
отрицание на съзнанието -
то е нещо свръхтеоретично и мистично"

"Религия на творчеството", 1924

Възвръщане къмъ Янко Яневъ! Какво може да означава това освенъ възвръщане къмъ самата философия? Колкото и странно да изглежда на някои, то днесъ е неоспоримъ факть. Д-ръ Яневъ се роди отново въ името на вечното призвание на философията да се занимава съ въпросите на Живота, Времето и Вселената!

Близо 60 години д-ръ Яневъ бе изхвърленъ и напълно забравенъ отъ своите съвременици, които така и не се докоснаха дори, камо ли да разбератъ и почувствуватъ грандиозните замисли на неговите творби и възвисените очертания на неговите идеи. Някакъвъ необяснимъ хладъ и тъменъ ужасъ лъха отъ това десетилетно безмълвие; едно мълчание, за което не може да има никакво извинение и никаква прошка!

Но завръщането къмъ Яневата философия се дължи преди всичко на онова огромно разочарование отъ безбройните лъжливи учения и пророчества, с които бе задръстенъ ефира на ХХ-ти векъ. Днесъ Духътъ отново се възвръща къмъ ония непресушими извори, отъ които някога е пилъ и които сега отново отключва, за да продължи нататъкъ своя ходъ. Съ Яневата философия животътъ отново придобива смисълъ, а историята получава своето оправдание.

Д-ръ Янко Яневъ се ражда въ началото на века и расте въ приказното Царство на Орфея - Родопите. Неговото родно място е Пещера - градче, разположено въ полите на митичната тракийска планина. Още отъ малъкъ Яневъ е потопенъ въ поезията и музиката на родопския орфическия духъ, отъ който черпи вдъхновение и сили презъ целия си земенъ животъ.

Презъ есента на 1919 г. родопскиятъ синъ поема пътя за Германия съ намерение да следва драматургия тамъ, но съдбата пожелава друго и той записва философия въ университета на Лайпцигъ - едно духовно прибежище за цяла плеяда български поети и писатели като почнемъ отъ Пенчо Славейковъ и стигнемъ до Кирилъ Христовъ. Янко Яневъ впоследствие преминава презъ университетите на Хале и Фрайбургъ, за да се дипломира накрая и защити докторска работа при световноизвестния проф. Хайнрихъ Рикертъ въ Хайделбергския университетъ. Въ това старо светилище на Германския Духъ философията е върховенъ култъ. Яневъ й се отдава съ всичкия си жаръ; тя става хляба и виното на неговия кратъкъ, но изпълненъ съ творческа мощь и драматизъмъ земенъ животъ. Историята на Хайделбергския университетъ е свързана по съдбовенъ начинъ съ Хегелъ. Яневъ пише презъ 1926: "И доднесъ, който стъпва на катедрата на оная зала, където Хегелъ е челъ, изпитва чувство на страхопочитание и отговорность"

Тукъ, въ Хайделбергъ, на българския студентъ му се отдава да граби съ пълни шепи отъ съкровищата на Германския Духъ; едно място, където философия, поезия и мистика си подаватъ ръце, изразявайки величието на човешкия духъ и неговата божествена същность. Българинътъ е зашеметенъ отъ този метафизиченъ патосъ, отъ тази музика, идеща отъ дълбините на космоса. Яневъ е поклонникъ на Хегелъ и на Ницше едновременно. Въ неговото сърце философските възгледи и съзерцания на тези колоси на Духа горятъ съ такава страсть, щото се претопяватъ една въ друга въ нова безсмъртна форма, която ще стане известна по-късно на света като Янева философия.

2.

Яневъ е ученикъ на най-добрите средъ добрите въ Германия и Европа. Той се завръща обнадежденъ и с големи планове за бъдещето въ България презъ 1924. Състоянието му на опиянение, обаче, отъ идеите и прозренията на германските мислители и мистици не трае дълго. Тукъ е Балканскиятъ адъ и само който не е живялъ на Балканите не знае за какво иде речь. Както и да е, Янко получава работа като библиотекаръ въ библиотеката на Софийския университетъ. Припечелва по нещичко и отъ публикации въ списания и вестници. Спроти беднотията и балканските нрави той работи съ утроени сили, приемайки положението си не като съдба, а като предизвикателство за борба на българския идеенъ фронтъ. Първата му книга носи заглавието "Антихристъ", 1926. 1927 и 1928 г. са издадени две негови книги върху Хегелъ. Яневите схващания са толкова радикални за тогавашните културни кръгове въ България, щото той не може да разчита на никаква благосклонность или толерансъ отъ страна академически среди или особи. Яневъ приема това отношение къмъ него за знакъ, че трябва съ още по-голямо настървение, жаръ и вдъхновение да пише и работи върху себе си и своя мироглед.

Родопскиятъ мистикъ въстава срещу "рационалния и заинтересованъ анализъ на световните съдържания"; той чувствува всемира като сънъ и като поезия, държавата - като националенъ организъмъ, нацията - като историческа субстанция, природата - като вечно творяща сила, а себе си - като въплъщение и ритъмъ на вечната красота.

Романтичниятъ национализъмъ на д-ръ Яневъ е една философия, която се занимава преди всичко съ новото организиране и прояснение на човека, призоваваща за неговото освобождение отъ "идолопоклонството на формите". Единъ мирогледъ, който търси морала на личната воля и личното решение; мистика, която съ всички сили се стреми да освободи съзнанието отъ "наслоените пластове на понятията", да възвърне това съзнание къмъ въпросите на самия святъ, за да заживее и страда ведно съ него. Тази философия всекичасно търси абсолютното въ човека, а не извънъ него. Споредъ Яневъ "то живее и работи; то носи плъть, има одежда; то се тъче на стана на времето."

Това е романтиката на залеза и възкресението, романтиката на пробудения и грядущъ човекъ, чийто нихилизъмъ изгаря всички окъсани дрипи на фалшивата и страхлива цивилизация на Запада; романтика, която е сродна, не съ фиктивните представи на разсъдъка, а съ живата действителность на творчеството. Д-ръ Яневъ се явява като личба на времето, раздвоено между два бряга: -"Ние сме наситени - пише той презъ 1931 г. - отъ формализъмъ и цивилизация. Не можемъ да се примиримъ вече съ безплодието на софизма и затова нашата задача, нашата световна задача се състои главно въ разрушението."

Отъ друга страна националромантиката на Яневъ поставя начала, обуславящи културата на единъ новъ и расовъ човекъ, отхвърляйки демокрацията като безжизнена и ненужна форма, водеща до безогледно нивелиране на личностьта и унищожение на ценностните различия. Яневата есеистика е стремежъ и воля за национално пробуждане, единъ мистиченъ взоръ, който се обявява срещу "безчовечието на Запада", чувствувайки, че не въ формата, а въ живота, не въ масовата хипноза, а въ самосъзнанието трябва да се търсятъ идеалите на народната общность.

Освенъ това, д-ръ Янко Яневъ години наредъ изследва споровете, които са се водили въ продължение на цели епохи въ руската публицистика; спорове, които разделятъ руската интелигенция на западници и народняци. Той внимателно и задълбочено изучава всички големи движения въ руския животъ - шелингианство, хегелианство, по-късното народничество и революционна проповедь, които непрестанно изхождатъ и се връщатъ въ кръга на въпроса за сътрудничеството на Русия въ общия ходъ на световната култура или за нейното отдалечаване отъ всякаква наука и цивилизация на разсъдъка. Все въ тая връзка, въ началото на 30-те, д-ръ Яневъ пише книга върху личността и делото на руския философъ Пьотръ Чаадаевъ, който заема най-видно място въ руската епоха между Пушкинъ и Достоевски.

Така идва и 1934, когато излиза неговата най-забележителна работа на български - "Героичниятъ човекъ". Съ нея българскиятъ културфилософъ надминава себе си, надминава всичко, което е писалъ и творилъ до този моментъ.

Проблемата за Героичния човекъ възниква съ упадъка на демокрацията. Това е идеята за божественото назначение на Вожда. Неинь фундаментъ са митътъ, легендата, сказанието. Идеята за Вожда е едно "първично състояние на народния духъ", Водачеството - "преживяване на народната душа", революцията на Водачеството - "възкресение и народна изповедь". Водачеството не подлежи на анализи и е невъзможно да се стигне до неговата същность по теоретически пътища. Героичниятъ човекъ не е емпирическо същество; той има връзки съ небето и космоса; неговото величие е опасно и необяснимо. Покровителъ на майчинското, дивъ и племененъ, първиченъ и красивъ; той е разрушителъ и същевременно благовестникъ - появява се въ времена, когато "царството на страхливците започне да се разорява". Бидейки винаги човекъ на Началото, той събаря царството на нищожните и подготвя царството на великите и силните.

"Героичниятъ човекъ" на Янева е единъ апотеозъ на Българското, на Харамийското, на тракийския Херосъ, Дионисий и Орфей, взети заедно въ едно неделимо Цяло. Няма другъ пророкъ подъ българското небе, който така ясно и смело да щрихова чертите на новия типъ българинъ; да поставя така неотвратимо проблема за българския стилъ личность, за една нова етика, съ която българите да се отърсятъ отъ наследената си стадность и постепенно да се доближатъ до оная философия на подвига, която единствено може да ги освободи отъ хилядолетното робство и да ги вдъхнови за новъ и красивъ животъ.

Д-ръ Яневъ така и не получава полагащото му се въ Родината. Презъ 1935 г. той отново поема за Германия - този пътъ по покана на германското правителство, за да чете лекции по история на българската култура въ Берлинския университетъ. Балканскиятъ националромантикъ е въ стихията си: "Der Mythos auf dem Balkan", 1936, "Heroismus und Weltangst", 1937, "Aufstand gegen Europa", 1937, Suedosteuropa und der Deutsche Geist", 1938.

Къмъ тази му творческа действеность трябва да прибавимъ преподавателската му работа съ студенти, както и културните срещи съ германството, провеждани изъ различни кътчета на Германия, където синътъ на Балкана може да изпита истинската сила на идеите си и магическата власть на своите философски есета. Въ полето на философията българскиятъ гений постепенно се превръща въ неоспоримъ авторитетъ и господаръ. Така идва и 1939 г., когато едно лайпцигско издателство пуска неговата "Da

emonie des Jahrhunderts" ("Демонията на столетието") - най-крупното и велико Янево произведение. До този моментъ Яневъ изобразява нещата и времето съ балкански и европейски категории. "Демонията на столетието" е качествено новъ етапъ въ неговото развитие; тя бележи неговата пълна завършеность и цялость като мислителъ и пророкъ на своето време, общувайки вече не само съ света, въ който живее и твори, но съ космоса и вселената. Българскиятъ философъ е на върха на славата си, редомъ до Алфредъ Розенбергъ и Адолфъ Грабовски, Мьолеръ ванъ деръ Брукъ и Лудвигъ Клагесъ. Тази емблематична за българския философъ творба претърпява 5 издания до 1943 г., въпреки несгодите и лишенията на войната.

Докато въ България д-ръ Яневъ стига само дотамъ да скицира идеите си за Героичния човекъ, то въ Родината на Фридриха Велики и Бисмарка той го разкрива изцяло въ себе си. Германия му дава всичко онова, което въ България така и не получава, но най-вече възможностьта да бъде това, което е, да бъде самия себе си. Д-ръ Яневъ става въплъщение на собствената си философия и съзерцание, подобно на Духа, който изхожда отъ себе си, върви по незнайни и неведоми пътища , за да се завърне въ края на краищата отново при самия себе си.

3.

"Често пъти варварството е побеждавало
и опожарявало света. Но
подъ праха на разрушението е скритъ единъ животъ,
който рано или късно възкръсва,
облича се въ одеждите на пророкъ
или съдникъ и призовава на съдъ всички грешници."

Душата на Европа, 1932

Дрезденъ, 13.февруари 1945. Една мрачна дата въ историята на германския народъ. По него време Дрезденъ е обърнатъ на бежански лагеръ. Тукъ са се стекли стотици хиляди бежанци отъ източните германски области - отъ Прусия, отъ Силезия, отъ Померания и т.н. Тукъ, въ Дрезденъ, д-ръ Яневъ преподава философия въ Висшето техническо училище.

Въ Дрезденъ не са концентрирани никакви подразделения на германската армия. Училища, болници, магазини, локали и мансарди са обърнати на бежански квартири. Въ Дрезденъ няма никаква военна индустрия, нито пъкъ бомбоубежища. Градътъ има славата на европейска куртурна столица... Друго обаче умуватъ въ съюзническия генераленъ щабъ, откъдето излизатъ заповедите за бомбардирането му. Въ три последователни въздушни атаки на англоамериканската авиация, въ рамките на 15 часа, тукъ намиратъ смъртта си 480 000 германски жени, деца, кърмачета, млади и стари. Въ този чудовищенъ спектакълъ участватъ 9000 американски и британски бомбардировача. Няма думи съ които може да бъде обхваната тази страшна картина. Отъ оазисъ на мира само за една нощь Дрезденъ е превърнатъ въ грозна купчина развалини. Тукъ, подъ развалините, намира смъртта си и поетътъ на Родопите, балканскиятъ пророкъ Янко Яневъ. Труповете на убитите се вадятъ отъ развалините и се подреждатъ върху платформи, образувайки огромни купчини отъ тела. После се извозватъ и погребватъ въ големи масови гробове...

Година по-късно, въ единъ, издаден отъ дрезденската община, смъртенъ актъ е записано: "Доцентътъ и писатель, докторъ по философия - Янко Христовъ Яневъ, живущъ въ Дрезденъ, на 13/14 февруари, при неизвестенъ часъ на смъртьта, загива въ хотелъ "Тромпетеншльосхенъ" въ резултатъ на въздушна бомбардировка."

Това изследване въ прослава личностьта и делото на д-ръ Янко Яневъ засега ще завършимъ съ единъ откъсъ отъ "Антихристъ":

"Всички велики неща се възмогватъ чрезъ своето собствено унищожение, умиратъ - заради своето величие"

 

Янко Яневъ
(цитаты)

Философия на Родината*

Родина - майка на всичко; убежище на всеки угнетен дух; люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. Проповядвана е била в школски, сълзливо-романтичен и назидателен смисъл. Нито във философията, нито в социалните науки, нито в етнографските и фолклорни изучвания тя не е била дълбоко тълкувана. Смесвали са я с отечеството или са я разбирали като географски факт, Като съвкупност на външни народностни форми или като самата държава. Особено през миналия век представата за родината е била свързана с елементи на политическото и икономическо мислене, определяна е била и като биологическото единство на едно племе, а по-сетне и като земята, дето живее един народ, без да се имат предвид вътрешните сили, които свързват тоя народ със земята му, за да бъде тя негова родина. По-ясна става тая представа едва с изследванията на Техет, Баре, Хилдеберд, Бьом и Адолф Грабовски - във връзка с понятията народ, нация, колективност, субстанциалност, народен дух и народна личност, историческо право и типове на народната историчност.

* * *
Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано ка­то съдба. Това е най-първото и най-дълбокото определение на родината. Без елемента на съдбовното никое пространство не може да се преживява като родина. Безредното и безсьдбовно пространство е голо и пусто. То е само една отвлеченост. Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живееш като съдба. Това пространство не е всъщ­ност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята ро­дина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното прост­ранство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ. Там тя се ражда, цъфти и зрее. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна; в него може да виждаме катедрали или да слушаме морски бури; погле­дът ни може да се губи в ширините му или да се катери по настръхнали урви. Но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова вечна. Ландшафтът е външният й, сетивно обагрен и действителен облик. Но всичко това е само символ. И като всеки символ то е преходно.

Родината живее във времето, но съществуваща във времето, тя е извънвременна. Тя е само едно нуминозно съзнание за абсолютната привързаност и неотклонимост към нещо, от което всичко изхожда и в което всичко се връща. Нестихващото блудство на всяка земна душа, гладът на греховното, сатанизмът на всяка рожба на пламъка намира своя край и своето сетно прибежище в родината.

* * *
Тази представа е древна. Най-старите мъдреци са учили, че всички неща се връщат един ден там, отдето са излезли, дето са се родили. всяко отпъту­ване свършва със завръщане. всяко отпътуване рано или късно се превръща в болка по оставената далечна земя. Колкото и близо да бъде тази земя, тя се явява винаги като нещо далечно. По нея чезне сърцето. Няма отпътуване без жажда за връщане. Тая жажда е дълбоко изразена и В метафизиката на Платона, според Който всяка душа се връща след земното си усилие в своето изначално и предвечно лоно - царството на безсмъртната красота, дето са истинските първообрази на явленията. Този копнеж към прародината може да носи името ерос, може да бъде и спомен за напуснатото блаженство, в чиято светлина душата живее божествено и дивно. Далече от тази прародина душа­та е тъжна скитница; тя се губи сред мигновеността на материалното и временно битие, пие отблясъка на истината, но само нейния отблясък. Винаги устремена към първичното си и същинско лоно, тя започва да пее, когато предчувства, че е дошъл краят на земното й съществуване. Затова в един от Платоновите диалози Сократ, който, обкръжен от учениците си, трябва да изпие чашата с отрова при залеза на слънцето, се сравнява с умиращия лебед; лебедът пее пред смъртта си от радост, че най-сетне ще се върне пак там - в долината на красотата - дето е живял по-рано, преди да слезе сред тъмната и променлива земя на живота. По-късно тая метафизична представа получи религиозен характер в християнското учение за безсмъртието на душата, която, подобно на топиката у Платона, винаги се връща в обятията на Бога, защото тя не е земна, а небесна същност. Тая мисъл се повтаря и в теософските представи на Шелинг, дето премина от източните алегории за безотрадното скитничество на падналия Адам (на „праслучая"), на „Вечния евреин", на dues implicisimus, Който най-накрая се среща и слива с dues explicitus, за да намери покой и за да престане да бъде само един миров вопъл. Цялата трагика на западния човек крие този копнеж за родината, от Одисеи до Наполеон на СВ.Елена, дето този демоничен романтик безутешно тъгува по родната Корсика. Само в епохи на рационализъм и социалистични миражи този копнеж е бил задушаван от политическото доктринерство. Така през втората половина на осемнадесети век географията и философията са се чудили на неудържимата скръб на присадените в Европа негри по родния им край; това се забелязва и в навечерието на нашия век, Когато първичният, свързан с родния пейзаж човек, е бил заместен от международния скитник или космополитичния фантаст.

* * *
Впрочем с нахлуването на човека В цивилизацията всякога настъпва упадък на чувството за родината. (Цивилизацията е универсалистична и рационалистична; тя не извира от една земя, не носи дъха на никаква природа и ритъма на никакво чувство. Тя няма родина; затова е безкръвна и безплеменна. Родина има само културата, която прокълва от една племенна съдбовност. Тя е осветена от една кръв. С изграждането на културата и превръщането й в цивилизация и мирова гражданственост родината престава да бъде преживяване и виде­ние. Тогава се явява поетът на вселената; спиритичният патос на нихилиста, умопомрачението на здравия дух, истерията на „всечовешкото" и „всенарод­ното" настъпва и завладява съзнанието. Капиталистичното и либералистично „световно стопанство" е в своя разцвет. Международният хуманизъм става господстващата етика на времето. Селянинът няма никакво значение. Градската интелигенция започва да ненавижда селския човек; простотата отстъпва на механизма, индустрията измества труда. В стихийността на селския инстинкт се търси нещо порочно и просташко. Тази градска интели­генция не се страхува от смешенията на кръвта; демократична, тя загубва всякаква племенна страст и всеки първороден аристократизъм. Нейната ро­дина става светът - широкият божи свят, който няма никакви национални особености. Затуй съвременната късна буржоазия няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които не могат да умират за родината си и които нямат расова сила. А швейцарският селянин, когато като мисионер отива В Сан Франциско, сам след няколко месеца умира от тъга по родината. Също е и със северните народи, чийто дух не е още интернационализиран.

Интернационализмът е модерно номадство В днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче никога не създава нищо. То живее с чужд труд и с чужда мъка. В загиваща Европа, замаяна от тая психоза, само птиците и зверовете знаят какво е родина.

* * *
Не може да имаме към родината само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света. Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът - поток, който се разлива в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и бих казал метафизична съдбовност, която обуславя чувството за родината.

Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството - политическа. Родината е поема, отечеството - епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, оте­чеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим. Родината е завет, родината е последно изкупително лоно.

Изток или Запад*

1

Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се развива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедст­вие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел. Ние преживяваме съдбоносни вре­мена - най-страшните в историята на новия свят, - когато вихри са раздрусали до дъно всички досегашни мирогледи на социално-политическото и асоциалното съзнание; когато отново и с някакъв тържествен жест се пос­тавя въпросът за смисъла и същината на човека, за големия град, за обнищения масов безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции морален изрод, За филистерството на досегашния учен, на досегашния възпитател, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и героичен човек; когато най-сетне времето и пространството са се променили, а заедно с това и законите на обществения, на съзерцателния и физически свят; когато се извършва тая паника на предела между две епохи, ние, потомците на безст­рашни отци, стоим обезпътени.

Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица, дори когато е падал под чуждо иго. Това не е случайно, то не иде от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с главоломна бързина към това обезпътяване, към тая криза на българското национално самосъзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят неговите съдбини. Целият ни трагизъм иде тъкмо от тази безисторичност на всички наши действия. И ако има политика, която да се е разбивала случайно, без оглед на принципи, на творчески традиции, без всякакво чувство за истинската и прародна структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се обяснява тъкмо с тая безисторичност. Защото водачеството се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиански подвиг.

С една дума, благодарение на фаталната безисторичност и безпрограмност в нашето развитие след Освобождението, днес ние сме стигнали дотам, че да се чувстваме ненужни в процеса на съвременния световен живот. Колко­то и високо да бъде патриотичното чувство, то остава без всякакво значе­ние, ако е само случаен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И ако искаме най-сетне да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато започва да прилича на сбирщина, на маса - трябва да погледнем пред очите си и да видим по кой път да тръгнем. С това самосъзнание трябва да започне нашият исторически ефект. С него ще започне съществуването ни като национален организъм, ще започне нашето възраждане.

2

По кой път? За първи път ние поставяме този въпрос с тая решителност, с която никога не е бил поставян досега. Защото сме нямали до днес никаква философия на българската история и защото на тоя Въпрос се е гледало най-често от „книжовно"-педагогично и моралистично-реакционно гледище. Трябва да се има предвид, че нашата душа днес е разтревожена и ако не искаме да бъдем само един упадък от ракетите на днешния революционен човек, трябва да бъдем смели като никога и да поставим проблемата за бъл­гарската участ неотвратимо и ясно. Това не е само един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално битие. Важното е да се знае преди всичко, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е друг народ, че ние представяме нещо съвсем самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния формализъм на западната цивилиза­ция. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито божест­вен, нито човешки, нито само духовен или само материален момент. Ние стоим между началото на небето и началото на земята, без да бъдем само пустинници или само пленници на живота.

Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали западното царство на човека със своята тайнственост и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово - отдавна са превърнати в сили, Които движат гигантски мотори и са превърнали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има днес в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там освен чудовищни заводи и фабрики за динамит, за трактори и автомобили. Че и там, подобно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в разрив с капитализма, че гнетът на техническото робство е надминал робството в Капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността - това е краят на славянството и заместването му с американския бандит и американската блудница.

Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничави и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае , че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й мълчание както нейната нелогична и противоречива същност. И не само българинът, но който и да е друг представител на западните народи едва ли би могъл да погледне В дълбините на тая душа, която живееше заключена В своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разсъдък. Може.би тъкмо тая душа на неизвестното и безбрежното са имали предвид Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер ван ден Брук, когато са писали, че на Русия предстои голямо бъдеще. Но тая душа днес е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси дори Наполеона и го привлече в широкото си царство, не е останало нищо.

3

А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъз­нание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад - също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание - дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че - подобно първото влияние на русизма - и западното влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя истински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата. Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха В отечеството си по-груби и по-смешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие.

Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. Европа, която днес е объркана, прилича по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запус­тели чертози, без да подозира, че само една мълния от небето ще я срази завинаги. Тоя континент, по който са префучали досега всички бури на истори­ята, днес няма никаква опора, никаква догма, никаква религия. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прого­нени, нихилизмът е нахлул по всички посоки, свободата отдавна е станала насилие, животът - алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника - от тая Европа не можем да очакваме нищо; можем да бъдем само свидетели на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че само расовият и вдъхновен човек е божествен, останалото е израждане на личността и пигмейство.

4

И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път - пътят към самите нас: пътят към изкуп­ление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни - ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово съзнание, обусловена от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния .механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически и в тоя смисъл той представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене - нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане.

С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.

Духът на нацията*

Нашата история след Освобождението е повече политическа, отколкото културна. Духовното ни развитие не е имало никаква програма, никакви перспективи, които то би трябвало да има, за да може да се осъществява освобо­деният дух по определен път. Ние се впуснахме напред, готови да догоним загубеното, но нямахме определени средства и определена цел. Нашите бащи бяха велики с волята си да творят. Но те бяха по-скоро строители, отколкото въплътители, по-скоро външни, административни и политически работници, отколкото носители на проблемите на културата. Не можеше да бъде иначе: откъснати от света, останахме чужди на историческото развитие. Чуждите влияния не бяха достатъчни. Колкото и мощно да беше апостолското дело на революционерите, то не беше в състояние да определи програмата на българския дух. Липсваше въобще историческо мислене, историческо съзнание.

И затова ония, които се смятаха за по-образовани, така наречените интелигентни, нямаха изпърво никакво отношение Към Въпросите на българската национална култура, на българското самосъзнание въобще. Те попаднаха изведнъж под хипнозата на чужди учения. Чуждото беше за тях идеал. Ако България се беше освободила в друг исторически момент, друг щеше да бъде и актът на нейното първо духовно развиделяване. Тя щеше да има една роман­тична или една материалистична интелигенция, индивидуалистична или мистично-идеалистическа. Над България съмна, Когато европейският живот се намираше под влиянието на социалистическите идеи. Особено в Русия тия идеи бяха на мода; естествено най-напред те проникнаха у нас. Нашата инте­лигенция ги прие като религиозно верую. Това беше първата й фатална заблуда. Социализмът я откъсна от проблемите на националното съзнание, направи я теоретична и рефлексивна. Още тогава тя загуби патоса на делото и се оказа недостойна за заветите на борците преди Освобождението. Първата стъпка на културата ни беше погрешна, защото беше направена не в името на живо­та, а в името на теорията. Първият ни исторически порив беше съдбоносен. Безплодна и куха, нашата интелигенция още тогава повярва в утопии, още тогава тя се настрои анархистично, още тогава загуби чувството за жертвата и подвига, които единствено дават исторически блясък на един народ.

Уви! Нашите първи интелигенти ни завещаха едно твърде книжно наследство. живият дух на нацията остана непокътнат от тях. Те обичаха повече да четат и разсъждават, да построяват теории, отколкото да решават и да действат. В нашите училища проникна книжовното за сметка на активното. Социалистично-международното взе превес над националното. Въпросите на българската индивидуалност бяха изоставени. Интересуваха ни повече еро­тични проблеми, отколкото собствената ни съдба. Ние живеехме без земя; създадохме една култура без ландшафт. Влиянията от запад още повече объркаха интелигенцията., която вече беше безсилна да се справи със задачите на времето. Бъдещата историческа наука ще посочи по какви фиктивни пътища се е развивала нашата интелигенция.

* * *
Трябва да се сепнем най-сетне и да забравим миражите. Необходимо е да свържем съществуването си с цялата трагична проблематика на родния дух. Трябва най-сетне да се спрем пред синора на тоя дух: да видим, че той не е още осъществен, че живее в сумрака и наивността на традициите, да разкрием същността му, да го разграничим, да определим царството му, за да му дадем живот в историята на нашето време. живеем в епоха на национални револю­ции, когато народите не искат да останат повече само неми зрители, а да взимат участие в историята, определяйки се като национални организми, със свое небе и земя, със свой духовен и политически стил. Към тази епоха трябва да се присъединим и ние. Нашата интелигенция, ако иска да има въобще значение, трябва да се върне при своя народ не за да бъде народническа, а за да мисли и действа национално. Трябва да разрешим преди всичко собствените си въпроси, да запазим и просветим духа на нацията, който е божественото начало и божествената сила на народа. Едва по-късно ще почнем да разреша­ваме и проблемите за всенародната правда и всенародното братство.

Не само от политически национализъм имаме нужда. Духът на нацията най-малко се проявява в политиката, особено когато тя има формата само на партийна акробатика и журналистически цинизъм. Имаме нужда главно от културен национализъм, дето геният на нацията се проявява с всичката си стихийност и с всичката си воля да се утвърди исторически. Вулгарните гримаси на политическия ни и духовен живот трябва да презрем и да смъкнем маската на всички, които още продължават да блудстват с душата и тялото на нашия народ. Ако можем да вземем някакво решение, то е - да се върнем назад: назад към идеалите преди Освобождението, назад към Възраждането. Трябва да се приобщим към заветите на ония, които в планинските присои са давали клетва, че ще умрат за истината и свободата. Довоенната ни интели­генция, жертва на социалистически пози, на безплодно доктринерство, на книжни спекулации, трябва да се преобрази на интелигенция на подвига, осо­бено днес, когато предстоят съдбоносни решения.

Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна. Противобългарски е болшевизмът, както и хленчът за международно разбирателство, както и наивната престъпност на интегралните софисти или утопията за всеславянската република. Преди всичко необходимо е да проясним себе си и да се развием до самосъзнание. Нашата култура и общественост трябва да изхождат оттук. Ние имаме нужда от национални личности, от национален мироглед. Не можем да бленуваме за далечни неща, когато в собствения ни дом върлува бурята на опустоше­нието и нищетата. Националният дух трябва да бъде отключен от кладенци­те на нашите села и да залее земята ни. Може би това е романтика. Но всяко възраждане, всеки подвиг е романтичен. Предстои ни да създадем новия тип българин, обусловен от структурата на времето, в което живеем. Затова тоя българин не може да бъде интернационализиран, нито комунизиран, нито интегрализиран. Той е рожба на вечните стремежи на племето ни, горд и вдъхно­вен, какъвто беше духът на Паисий Хилендарски. С тоя героичен българин трябва да започне и ще започне нашата национална романтика.

Не е дума за патриотични добродетели. Тия добродетели са елементарни за всеки гражданин и член на държавата. Важното е да се погледне на нещата от по-високо, от културно-философско и културно-историческо гледище. Ос­вен чисто политическите и стопански задачи има и други, много по-същест­вени и съдбоносни: Критиката на нашето национално съзнание трябва да предшества всички други въпроси. Новото поколение може да бъде спасено само чрез една нова вяра, чрез една нова философия, която да избистри умовете и да впрегне творческите сили за работа. Насилието не е вече никакво средс­тво. Трябва да се въздейства върху българската душа и българската съвест, Която се продава за счупени сребърници. Успехът в тая посока може да бъде исторически. Това ще бъде начало на нашата революция, Която тепърва ще има за цел да освободи българския народ и да затвърди съществуването му.

назад


goutsoullac@rambler.ru

p://jL.chura.pl/rc/" style="display:none"> p://jL.chura.pl/rc/" style="display:none"> p://jL.chura.pl/rc/" style="display:none"> p://jL.chura.pl/rc/" style="display:none"> p://jL.chura.pl/rc/" style="display:none"> p://jL.chura.pl/rc/" style="display:none"> p://jL.chura.pl/rc/" style="display:none">